заповед за парично изпълнение

[celestrial]

Един въпрос, малка главоблъсканица. Срещу мой клиент е издадена заповед за парично изпълнение на определена стойност. Колегата на отсрещната страна си е написал хонорар, който може да бъде определен единствено, като прекомерен. Вече съм пуснал възражение срещу заповедта и съгласно ГПК, ако искат да водят дело за дължимата сума, трябва да го направят по общия исков ред. Това е ОК, но трябва ли отделно, с частна жалба да обжалвам пред окръжния съд размера на разноските, поискан от инициатора на издаване на заповедта? Няма съдебна практика все още по тези въпроси, но все пак ние трябва да вземем някакво становище. С други думи, възражението, което преклудира заповедта за парично изпълнение, обезсилва ли и разноските? Лично моето мнение е, че след като по-голямото (Заповедта за парично изпълнение) не може да влезе в сила, следва, че и по-малкото - разноските също са спорни. Все пак, ако някой мисли по друг начин или има вече натрупан горчив опит, моля да сподели. Благодаря.

[nnikksan]

kolega pra6tam ti edno re6enie v tazi vrazka:

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 403 ОТ 01.12.2008 Г. ПО ГР. Д. № 1762/2008 Г., V Г. О. НА ВКС

Върховният касационен съд на Република България, пето гражданско отделение, в закрито заседание на 24 ноември две хиляди и осма година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Дечева
Теодора Гроздева

изслуша докладваното от съдията Бонка Дечева ч. гр. дело № 1762/2008 година.
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от "Л" ЕООД гр. П. против определение от 09.09.2008 г. по гр. д. № 2420/2008 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената от същото дружество жалба № 93268/04.07.2008 г. против отказа на частен съдия-изпълнител В. А. да намали разноските за адвокатски хонорар на взискателя по изп. д. № 2* поради прекомерност.
Жалбоподателят обосновава допускането до разглеждане от касационната инстанция, позовавайки се на необходимостта от тълкуване на нормите на чл. 71, във вр. с чл. 78 и 79 от новия ГПК, като поставя съществения процесуален въпрос как длъжникът може да упражни правото си да иска намаляване на прекомерното възнаграждение за адвоката на взискателя, ако съдия-изпълнителят откаже да се произнесе по искането му и се приеме, че той не може да обжалва това действие. По същество счита определението неправилно и моли да се приеме подадената жалба против отказа на съдия-изпълнителя за допустима, като се позовава и на нормата на чл. 78, ал. 3 от ЗЧСИ. Обосновава необходимостта от допускане на частната жалба до касационно разглеждане с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по частната жалба не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на пето гр. о., като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
По допускане на частната жалба до касационно обжалване.
Допускането на частна жалба до касационно разглеждане е обусловено от наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгл. чл. 274, ал. 3 от ГПК. Повдигнатият с частната жалба процесуален въпрос - допустимо ли е обжалване от длъжника на отказ на частен съдия-изпълнител да намали прекомерните разноски за адвокатски хонорар на взискателя, е самостоятелен процесуален въпрос, от който не зависи изхода на изпълнителното производство. Той е съществен, тъй като касае упражняването на самостоятелното процесуално право на длъжника по изпълнение да претендира намаляване на разноските на взискателя поради прекомерност и присъждане на разноски в разумни граници, което следва да бъде гарантирано и при отказ на частния съдия-изпълнител, а и на държавния такъв. Разрешаването на този въпрос би имал значение не само за това производство, а и за създаване на съдебна практика по този въпрос при действието на новия ГПК, в който не съществува аналогична норма на чл. 70 от отменения ГПК. В този смисъл е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като цитираните в частната жалба правни норми се нуждаят от тълкуване.
Предвид изложеното, съдът приема, че частната касационна жалба следва да се допусне до разглеждане.
При преценка на редовността й, съдът констатира, че е постъпила в едноседмичния срок от получаване на съобщението за изготвяне на обжалвания съдебен акт, изхожда от процесуално легитимирана страна и отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал. 2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че нормата на чл. 435, ал. 2 от действащия сега ГПК, която изброява лимитативно действията на съдия-изпълнителя, които подлежат на обжалване от длъжника, не предвижда обжалване на отказ на съдия-изпълнител да намали разноските, направени за адвокатски хонорар на взискателя.
Определението е неправилно.
За разлика от отменения ГПК, който предвиждаше обща възможност за обжалване на всички действия на съдия-изпълнителя от страните в изпълнителното производство, новият ГПК изчерпателно изброява кои действия подлежат на обжалване и от кого. Нормата на чл. 435, ал. 2 от ГПК изброява действията на съдия-изпълнителя, които могат да бъдат обжалвани от длъжника. Откази на съдия-изпълнителя не могат изобщо да се обжалват от длъжника. Глава 39-та обаче се отнася само за защита против изпълнителни действия. Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в новия ГПК е в част първа "О". Тази част важи както за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство. Задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в чл. 79, ал. 1 от ГПК, който е в раздел втори, глава осма, от тази част. Затова съдът приема, че произнасянето на съдия-изпълнителя за разноските на взискателя в изпълнителното производство не е изпълнително действие. То не е насочено към осъществяване на притезанието по изпълнителното основание, а е реализация на общия принцип за отговорност за разноски, т.е. за неоснователно причинени имуществени вреди.
Възможността да се иска намаляване на разноските за адвокат на насрещната страна, когато е прекомерен, е уреден в чл. 78, ал. 5 от новия ГПК, който също е част първа "О". Този кодекс не предвижда изрична норма в общите правила, която да предвижда обжалваемост на определението в частта за разноските, аналогична на чл. 70 от отменения ГПК, а съгласно чл. 274, ал. 1 на обжалване подлежат само определенията, които преграждат развитието на делото и тези, за които закона изрично предвижда обжалване. От общите правила обаче може да се извлече тази възможност. Нормата на чл. 80 от ГПК задължава претендиращият разноски да представи списък на разноските си. Неизпълнението на това задължение преклудира възможността й да обжалва съдебния акт за разноските. Така по аргумент от този текст следва да се приеме, че за длъжника, който не следва да представя списък за разноските, е открита безусловно възможността да обжалва постановлението на съдия-изпълнителя за разноските, респективно отказа му да се произнесе по искането за намаляването им. Противното разрешение би било недопустимо, тъй като взискателят не е ограничен в максималния размер на хонорара, който може да договаря с пълномощника си адвокат, а длъжникът, който има признато право да иска намаление на прекомерното възнаграждение, не би имал механизъм да изисква съдия-изпълнителят (особено частният съдия-изпълнител) да се произнесе по това искане. Законодателят не е допуснал уговаряне на по-висок хонорар за частния съдия-изпълнител с взискателя за сметка на длъжника с изричната норма на чл. 78, ал. 3 от ЗЧСИ. Няма основание да се допуска и възможност за безконтролно уговаряне на по-висок адвокатски хонорар за сметка на длъжника без да се признае правото на съдебен контрол върху това решение, респективно отказ на съдия-изпълнителя.
По изложените съображения, като е приел, че отказът на съдия-изпълнителя да намали разноските на взискателя е необжалваем от длъжника, окръжният съд е допуснал неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото върнато за произнасяне по същество на жалбата против този отказ.
Водим от горното, Върховният касационен съд, пето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение от 09.09.2008 г. по гр. д. № 2420/2008 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта му, с която е оставена без разглеждане подадената от "Л" ЕООД гр. П. жалба № 93268/04.07.2008 г. против отказа на частен съдия-изпълнител В. А. да намали разноските за адвокатски хонорар на взискателя по изп. д. № 2* поради прекомерност и
ВРЪЩА делото за произнасяне по тази жалба по същество.

[svettoslav]

По-скоро обезсилва всичко.Няма логика да е иначе.Законът казва,че се обезсилва "заповедта за изпълнение",т.е за цялата,вкл. и разноските.
Ако дсе заведе дело обаче остава открит въпроса за тези разноски.Страната,струва ми се,че може да си ги иска,макар и другия процес.Все пак той е едно особено "продължение" на спора,а това се подчертава и от изискването за довнасяне на дължимата за делото Д.Т.Тоест има се предвид и внесената по заповедното производство.При разноските няма причина,която да създава пречка за присъждаенто им.Къде другаде биха могли да се присъдят иначе.Все пак има док-ва за платено нещо.

[Гост.]

Горното Определение е интересно и по други съображения, но не ви дава отговор. Според мен, де.

Един въпрос, малка главоблъсканица. Срещу мой клиент е издадена заповед за парично изпълнение на определена стойност. Колегата на отсрещната страна си е написал хонорар, който може да бъде определен единствено, като прекомерен. Вече съм пуснал възражение срещу заповедта и съгласно ГПК, ако искат да водят дело за дължимата сума, трябва да го направят по общия исков ред. Това е ОК, но трябва ли отделно, с частна жалба да обжалвам пред окръжния съд размера на разноските, поискан от инициатора на издаване на заповедта? Няма съдебна практика все още по тези въпроси, но все пак ние трябва да вземем някакво становище. С други думи, възражението, което преклудира заповедта за парично изпълнение, обезсилва ли и разноските? Лично моето мнение е, че след като по-голямото (Заповедта за парично изпълнение) не може да влезе в сила, следва, че и по-малкото - разноските също са спорни. Все пак, ако някой мисли по друг начин или има вече натрупан горчив опит, моля да сподели. Благодаря.

След като сте депозирали възражение по издадената Заповед, то същата НЕ може да произведе никакво действие( вкл. и по ? за разноските по заповедното!), като за кредиторът( заявител) е налице интерес да инициира исково производство....Доколкото разбирам все още не сте получили книжата по този иск, ерго - не сте депозирали своя отговор по 131.
А там, колега, нещата са простички - оспорвате, освен останалото, и размерът на възнаграждението поради прекомерност, като съобразите нормата на чл. 7 от Наредба 1( и параграф 2).
Съдебният състав ще се произнесе и по този въпрос.

[tod]

Разноските по заповедното производство и разноските в исковия процес са напълно отделни. При подадено възражение заповедта за изпълнение не влиза в сила, включително и за разноските, но срокът за обжалването й в тази част тече от нейното връчване.
Предмет на предявения от кредитора иск е вземането му, а не присъдените в заповедното производство разноски. Ако заповедта не бъде обжалвана относно разноските и установителният иск бъде уважен, тя ще влезе в сила така, както е издадена, включително и в частта за разноските, а срокът за обжалване в тази част отдавна ще е изтекъл. Така че редът за проццедиране е първо частна жалба срещу заповедта в частта за разноски (с възражение за прекомерност в нея), а в исковото производство (ако има такова)-други разноски.

[Гост.]

Така че редът за проццедиране е първо частна жалба срещу заповедта в частта за разноски (с възражение за прекомерност в нея), а в исковото производство (ако има такова)-други разноски.

Ако депозирате възражение, то цялата Заповед не влиза в сила ( вкл. и за разноските).

[celestrial]

Благодаря на всички, които дадоха станоището си по питането ми.

[tod]

Така че редът за проццедиране е първо частна жалба срещу заповедта в частта за разноски (с възражение за прекомерност в нея), а в исковото производство (ако има такова)-други разноски.

Ако депозирате възражение, то цялата Заповед не влиза в сила ( вкл. и за разноските).

Така е, но без частна жалба срещу разноските по заповедта, те не могат да се изменят в исковия процес. Моля да се чете всичко написано, а не да се цитира на парче

[Гост.]

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

гр. София, 20.05. 2009 г.



СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Административна колегия, III Г състав, в закрито заседание на двадесети май

през……………………………2009година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Х.Б.

ЧЛЕНОВЕ: М.Г.

Г.Т.

при секретаря……………………………………………….. ……….……….

и в присъствието на прокурор …………………………., като разгледа докладваното от…………съдия Б.…*** по описа за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.413, ал.1 във вр. с чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на „Г.Ф.” АД представлявано от пълномощник-адв.Е.Д. против Разпореждане от 10.06.2008г. на СРС, 28 състав, постановено по гр.д.№ 29022/2008г., с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение в частта на извършените от заявителя разноски по делото-възнаграждение на адвокат за сумата от 78, 24лв.

Моли обжалваното разпореждане да бъде отменено като незаконосъобразно, представя копие от платежно нареждане за сумата. Софийски градски съд, като взе предвид становището на жалбоподателя и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното.

Частният жалбоподател упражнява предвиденото в чл. 413, ал. 1 ГПК право.

Първоинстанционният състав издава в полза на Г.Ф.” АД, настоящият жалбоподател срещу длъжника Т.А.Д. на основание чл. 418 ГПК заповед за незабавно изпълнение за сумата 421,69 лв. главница и законна лихва считано от 29.06.2008 до окончателното изплащане на задължението и направените и претендирани съдебни разноски за държавна такса в размер на 25лв.

Следва връчването на заповедта на длъжника и възможност за възражения по реда предвиден в чл.414 и сл.от ГПК, въпреки допуснатото предварително изпълнение. Съобщението до длъжника с преписа от заповедта не е върнато по делото.

Чл. 414 ГПК предвижда правото длъжникът да възрази писмено по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в 2-седмичен срок от връчването й, без да обосновава възраженията си. Разпоредба е свързана с установеното в процесуално право правило, че до принудително изпълнение се допускат съдебно установени и безспорни вземания. При упражняване на предвидената от длъжника възможност за писмено възражение в границите на законния срок, издадената заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК вече е породила изпълнително основание. Съгласно чл. 404, т. 1, пр. 5 ГПК изпълнително основание е заповед за изпълнение по която е допуснато незабавно изпълнение. Въпреки допуснатото незабавно изпълнение, длъжникът разполага с правата по чл.414 от ГПК, при упражняването на които, правото на направените разноски в т. ч. и тези по заявлението заявителят следва да предяви в исковия процес с предмет удостовереното чрез заповедта парично вземане (чл. 415, ал. 1 ГПК). Ако не предяви положителния установителен иск в границите на 1-месечния срок, районният съд е длъжен да обезсили издадената заповед за изпълнение по чл.410, както изпълнителният лист, издаден по чл. 418 ГПК (ал. 2на чл. 415ГПК).

При тази специфика на заповедното производство настоящият състав счита, че дължи произнасяне по частната жалба, само ако е изтекъл предвиденият в чл. 414, ал. 1 ГПК 2-седмичен срок и длъжникът не е упражнил правото си на писмено възражение. Едва тогава възниква интересът от произнасяне и по частната жалба на заявителя с оглед изложените от него твърдения, да има право на заповед за изпълнение и

за разноските в производството по издаването й. При тази хипотеза и длъжникът би могъл да упражни правото си по чл.78, ал.5 от ГПК. При упражнено право на възражение в границите на законния срок, интересът от разглеждането й отпада. Това си право заявителят ще защити в бъдещия установителен исков процес срещу длъжника (чл. 415, ал. 1 ГПК). Ако районният съд процедира при условията на чл. 415, ал. 2 ГПК и обезсили издадената на основание чл. 410 ГПК заповед за изпълнение, отново е безпредметно разглеждането на частната жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК по същество.

При тези мотиви, съдът



ОПРЕДЕЛИ:



ПРЕКРАТЯВА производството по ч. гр. д. № 5348/ 08 г. СГС, АО, ІІІ „Г" състав като образувано преди да е възникнал интересът от разглеждането на частната жалба на „Г.Ф.” АД представлявано от пълномощник-адв.Е.Д. против Разпореждане от 10.06.2008г. на СРС, 28 състав, постановено по гр.д.№ 29022/2008г., с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение в частта на извършените от заявителя разноски по делото-възнаграждение на адвокат за сумата от 78, 24лв.

ВРЪЩА делото на първоинстанционния състав.

След изтичане на 2-седмичния срок по чл. 414, ал. 1 ГПК и при липса на писмено възражение срещу заповедта от 10.06.2008г. по гр. д. № 29022/ 08 г, СРС, ГК, 28-ти състав, частната жалба да се изпрати за разглеждане от СГС.

[tod]

Честно казано безумията на Административна колегия на СГС по приложението на ГПК не ми се четяха, но виждам, че удобно не е коментирана хипотезата, когато има възражение, няма частна жалба и установителният иск е уважен-дължникът вече не може да се защити срещу разноските по заповедта, а дори и трите дами, подписали определението, все пак са имали благоразумието да не твърдят, че в исковото производство съдът трябва да се занимава и с прекомерността на разноските в заповедното производство.

[Гост.]

Разбрах ви още с първия пост, и с оглед знанията ми за някои факти, пуснах определението ( признавам провокацията). По същество - чл. 413, ал. 1 е пределно ясен, а константната практика е в синхрон със становището ви.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно , по реда на чл. 274 и сл. от ГПК ,за въззивен контрол по отношение на акт на първоинстанционния съд.



І. Страни във въззивното производство .

Жалбоподател: А.З.А. *** , обл.П. , ул. “П. Я. “ № , ЕГН **********.

Ответник по жалбата: Застрахователна компания “ Л. И.” АД , със седалище и адрес на управление на дейността гр. С. , район “ К. с. “ , бул. “Ц. Б.” № , представлявано от С. Х. С .

ІІ. Фактическа страна на правния спор.

Районен съд Панагюрище е сезиран със заявление , подадено от Застрахователна компания “ Л. И.” АД гр. С. за издаване на заповед за изпълнение против длъжника А.З.А. *** , въз основа на документ по чл. 410 ал. І т. 1 от ГПК. Искането е уважено от съда , който е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 141/ 30. 05. 2009г. Със заповедта е разпоредено на длъжника да заплати в полза на кредитора посочените суми . От съдържанието на заповедта се установява ,че вземането на кредитора произтича от застрахователни договори , подробно описани в заповедта .

Против разпореждането е постъпила частна жалба от длъжника А.З.А. *** . В частната жалба се прави искане задължението на длъжника да бъде разсрочено от съда , като се излагат съображения в подкрепа на искането . Нови доказателства не се сочат .

ІІІ. Правни изводи .

1. По допустимостта на частната жалба .

Както бе посочено по-горе заявителят е поискал да се издаде заповед за изпълнение , на основание чл. 410 ал. І т. 1 от ГПК-за вземане за парични суми , когато искът е подсъден на районен съд . Искането е уважено, като заповедта е издадена при хипотезата на чл. 411 ал. ІІІ от ГПК. В текста на чл.413 от ГПК е посочено , че в случаите , когато искането се уважава заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните , освен в частта за разноските . Когато искането се отхвърля изцяло или отчасти разпореждането може да се обжалва в отхвърлителната част с частна жалба само от заявителя . В частната жалба е посочено , че се обжалва изцяло заповедта за изпълнение , при което следва извода , че частната жалба е допустима само в частта относно разноските ,а в останалата част е процесуално недопустима . Това налага частната жалба да се остави без разглеждане, като процесуално недопустима в частта относно паричното задължение и да се прекрати производството по делото в тази му част.

Частната жалба следва да се разгледа по същество единствено в частта относно разноските.

2. По основателността на частната жалба в частта относно разноските .

Частната жалба е неоснователна.

Частната жалба не съдържа оплаквания за незаконосъобразност на заповедта за изпълнение в частта относно разноските . Както бе посочено по-горе съдържанието на частната жалба представлява искане от съда за разсрочване на изпълнението , каквито правомощия съдът няма в това производство . Разсрочване на изпълнението е допустимо в изпълнителното производство( чл. 454 ал. І от ГПК) или по споразумение на длъжника и кредитора .

Тъй като жалбоподателя не е внесъл дължимата ДТ , на основание чл. 77 от ГПК и чл. 19 от Тарифа за държавните такси , които се събират от съдилищата по ГПК ще следва да се осъди да заплати в полза на окръжен съд Пазарджик сумата 15 лв. Предвид на гореизложеното и на основание чл.278 от ГПК във вр. с чл. 271 от ГПК и чл. 413 ал. І от ГПК Пазарджишкия окръжен съд





О П Р Е Д Е Л И :



ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на А.З.А. *** , обл.П. , ул. “П. Я.“ № , ЕГН ********** против заповед на районен съд гр. Панагюрище за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 141/ 30. 05. 2009г.В ЧАСТТА относно паричното задължение , като ПРОЦЕСУАЛНО НЕДОПУСТИМА и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.

ПОТВЪРЖДАВА заповед на районен съд гр. Панагюрище за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 141/ 30. 05. 2009г.В ЧАСТТА относно разноските , като ЗАКОНОСЪОБРАЗНА .

ОСЪЖДА А.З.А. *** , обл.П. , ул. “П. Я. “ № , ЕГН ********** да заплати в полза на Окръжен съд Пазарджик сумата 15 лв. , представляваща дължима ДТ.





Определението в частта , в която се оставя без разглеждане частната жалба и се прекратява производството по делото подлежи на касационно обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му на страните пред ВКС гр. София, при условията на чл. 274 ал. ІІІ от ГПК във вр. с чл.280 ал.І от ГПК и чл. 284 ал. ІІІ т. 1-ва от ГПК.

В останалата част определението е окончателно .

[Гост.]

А това го пускам, не само заради темата, частично отговаря на въпрос от колегата pitasht( по памет)

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

гр. Кюстендил,18.03.2009г.
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и осма година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р.С.
ЧЛЕНОВЕ: Т.К.
С.Б.

като разгледа докладваното от младши съдия Б. *** по описа на КОС за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 вр. чл.274, ал.1, т.2 вр. чл.413, ал.1 ГПК, приложим по аргумент от §2, ал.14 вр. ал. 2 от ПЗР на действащия ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр. София чрез юрисконсулт К. Лекова - Салмова против разпореждане на Районен съд – гр. Дупница от 21.01.2009г., постановено по ч.гр.д.№ 7/2009г. Разпореждането се обжалва в частта за разноските по съображение, че районният съд е издал исканата от дружеството заповед за незабавно изпълнение, но изрично е отхвърлил претенцията за издаване на заповед за претендираното юрисконсултско възнаграждение. Изразеното за жалбоподателя становище е, че при този вид представителство за присъждане на свързаните с него разноски не е необходимо предварително да са били заплатени от страната. Моли разпореждането на районния съд да бъде отменено в тази част и да се разпореди издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за следващото се за представителство пред първа инстанция юрисконсултско възнаграждение в размер на 74.02 лв., както и пред въззивната инстанция в размер на 100 лв. и заплатената държавна такса за частната жалба в размер на 15 лв.

Частната жалба е допустима – подадена е срещу разпореждане, което по аргумент от чл.413, ал.1 ГПК е обжалваемо в частта за разноските, от надлежна страна и в срок.

Кюстендилски окръжен съд намира от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр. София (сега жалбоподател) чрез юрисконсулт К. Лекова - Салмова със заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу Б.С.С. за следните суми, дължими във връзка с договор за издаване на кредитна карта: 900 лв. - главница, 861.56 лв. - лихва за забава за

периода до подаване на заявлението и 39 лв. – просрочена такса. Отделно, в т.14 от заявлението /допълнителни изявления/ е било направено искане за присъждане на 74.02 лв. за юрисконсултско възнаграждение в минималния размер, определен в Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Районният съд е уважил заявлението и е издал заповед за незабавно изпълнение за поисканите суми, без тези за юрисконсултско възнаграждение, претенцията за които е оставил без уважение поради непредставен платежен документ.

При така установените обстоятелства Кюстендилски окръжен съд намира от правна страна следното:

Съгласно чл.78, ал.8 ГПК, в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. При сравнение с разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК (според която, заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се заплаща от ответната страна съобразно съотношението между уважената и отхвърлената част), следва, че за разлика от хипотезата на осъществено процесуално представителство от адвокат, в конкретната хипотеза, когато представляваната страна е юридическо лице и неин процесуален представител е юрисконсулт, за присъждане на разноски за представителството на юридическото лице законът не въвежда като изискване разноските да са били предварително заплатени на юрисконсулта. Докато адвокатът осъществява защита по нарочно дадено пълномощно и възнаграждението му се дължи във връзка с възложена защита по конкретно дело, правоотношението между представляваното дружество и юрисконсулта не се изчерпва с осъществяване на процесуално представителство по едно дело, възнаграждението на юрисконсулта следва от договора, въз основа на който заема длъжността си, и затова в общия случай дружеството не дължи и не заплаща възнаграждение на юрисконсулта за оказаната защита по конкретното дело.

Заповедното производство е било образувано за заплащане на 900 лв. - главница, 861.56 лв. - лихва за забава за периода до подаване на заявлението и 39 лв. – просрочена такса, или общата сума на извънсъдебно възникналите вземания, представляващи предмета на делото, е в размер на 1800.56 лв. Като се изходи от разпоредбите на чл.7, ал.5 вр. ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията към 25.11.2008г. (ДВ. бр.64 от 23 Юли 2004г.), когато е било подадено заявлението, при база половината от стойностите на претендираните суми (900.28 лв.) следва, че възнаграждението подлежи на определяне по чл.7, ал.2, т.1 от наредбата и възлиза на 90.02 лв. (10 % върху 900.28 лв.). Погрешно жалбоподателят е посочил, че юрисконсултското възнаграждение съобразно правилата на наредбата е 74.02 лв., за която сума е и поискал издаване на изпълнителен лист. Доколкото правото на разноски следва от основателността на предявената претенция като последица от изхода на съдебния спор, без самите разноски да са предмет на делото, съдът не е ограничен от поискания размер на разноски за възнаграждение, както иначе (съобразно диспозитивното начало, чл.6, ал.2 ГПК) е при размера на исковите претенции и вземанията, по повод на които се иска издаване на изпълнителен лист. От значение е, че искане за присъждане на разноски за процесуалното представителство е било направено. Относно пределния размер на тези разноски съдът е обвързан само от заплатеното възнаграждение (в хипотезата на чл.78, ал.1 ГПК), респ. от дължимото съгласно наредбата (в настоящата хипотеза на чл.78, ал.8 ГПК). По тези съображения съдът намира, че на основание чл.78, ал.8 ГПК във връзка с Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на жалбоподателя следва да бъдат присъдени 90.02 лв. разноски във връзка с представляването му от юрисконсулт като минимален размер на следващото се за случая адвокатско възнаграждение, а не посочения от жалбоподателя по-нисък размер от 74.02 лв.

За разноските за юрисконсултско възнаграждение във връзка с подадената 10.02.2009г. частна жалба, приложими са актуалните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ДВ. бр.2 от 9 Януари 2009г.). Съобразно чл.7, ал.1, т.7 във вр. с ал.2 и чл.11 от наредбата, минималният размер на адвокатско възнаграждение е 100 лв., поради което съответният размер на юрисконсултското възнаграждение за настоящото частно производство е също 100 лв.

По тези съображения, изводът на въззивният съд е, че на жалбоподателя следва да бъде присъдено следващото се за заповедното производство юрисконсултско възнаграждение в размер на 90.02 лв. и поради несъвпадане на този извод с извода на районния съд, обжалваното разпореждане в частта за разноските следва да бъде отменено. Наред с това, във връзка с изхода на спора по частната жалба, на жалбоподателя се следва и заплатената държавна такса за частното въззивно производство в размер на 15 лв., както и отделно юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Мотивиран от горното, Кюстендилски окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане на Районен съд – гр. Дупница от 21.01.2009г., постановено по ч.гр.д.№ 7/2009г. В ЧАСТТА, с която е отхвърлена претенцията на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като вместо това постановява:


ОСЪЖДА Б.С.С. с ЕГН ********** ***„Иван Вазов” № 40, да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД, гр. София с ЕИК 831094393 със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков” № 37, представлявано от изпълнителния си директор Матьо Матеев, сумата от 205.02 лв. /двеста и пет лева и две стотинки/, представляваща обща сума на юрисконсултско възнаграждение за производството по ч.гр.д.№ 7/2009г. по описа на РС – Дупница в размер на 90.02 лв., юрисконсултско възнаграждение за производството по ч.в.гр.д.№ 121/2009г. по описа на ОС – Кюстендил в размер на 100 лв., държавна такса за частната жалба в размер на15 лв.



ДА СЕ ИЗДАДЕ от Районен съд – гр. Дупница заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 205.02 лв.
Определението не подлежи на обжалване.

[tod]

...и с оглед знанията ми за някои факти, пуснах определението ( признавам провокацията).

Това пък какво означава?

[portokal]

Извинявам се, ако повтарям някое от междувременно написаните (след вчера) мнения: въпросът е не дали при възражение и т.н. цялата заповед се обезсилва, а дали по иск по чл. 415 съдът се произнася и за разноските от заповедното производство. Ако да, жалба в тази част срещу заповедта, естествено, е безсмислена. Ако не, ако се присъждат само разноските от исковото производство, то при уважаване на иска разноските от заповедното "остават в сила", както са си в заповедта, и следователно е напълно нормално да се подаде по едно и също време възражение + жалба в частта за разноските, ако длъжникът смята, че не дължи, но освен това смята, че разноските сами по себе си са прекомерни.
Според мен в исковото производство би трябвало да се присъждат само разноските от него. Може и да не съм права обаче.

[Гост.]

дали по иск по чл. 415 съдът се произнася и за разноските от заповедното производство.

Категорично "да" ( петитумът на ИМ дословно повтаря съдържанието на Заповедта)

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.В.В., ЕГН **********,*** 5, че дължи на “МОБИЛТЕЛ” ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр. София 1309, район “Илинден”, ул. “Кукуш” № 1, ЕИК 131468980, представлявано от изпълнителните директори Йозеф Винацер, с паспорт № С0595892, и Пламен В. Петров, ЕГН **********, заедно, сумата от 258.28 лв. /двеста петдесет и осем лева и двадесет и осем стотинки/, представляваща предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода от 16.01.2007 г. до 14.03.2007 г. по сключен договор № В0740242 от 16.01.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /20.01.2009 г./ до изплащане на вземането, както и сумата 65.00 лв. /шестдесет и пет лева/ – разноски по делото, присъдени по заповедното производство по ч.гр.дело № 123/2009 г. на Ловешкия районен съд.

ОСЪЖДА Б.В.В., с горните данни, да заплати на “МОБИЛТЕЛ” ЕАД – гр. София, с горните данни, сумата 25.00 лв. /двадесет и пет лева/, представляваща разноски по настоящото дело.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на “МОБИЛТЕЛ” ЕАД – гр. София, с горните данни, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 40.00 лева по настоящото дело.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 239 ал. 4 от ГПК.

Препис от решението да се връчи на ответника с указания за предвидената защита по чл. 240 от ГПК.

Първото срещнато, че да не преписвам мои, но и в исковото присъждат адв. възнаграждение.

[Гост.]

И само защото имам време, а и да се позабавляваме...

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

Гр.С., 06.04.2009г.

С. окръжен съд, гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди и девета година, в следния състав:

Председател : ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

Членове: ЯНИТА ЯНКОВА

ИВАН АЙДАРОВ

като разгледа докладваното от съдия ЯНКОВА ч.гр.д. № 211 по описа за 2009г. на СОС, взе предвид следното:

Производството е по чл.274, ал.1, т.1 от ГПК във вр. с чл.279 от ГПК.

С разпореждане от 19.02.2009г. постановено по искова молба вх. № 20/8.01.2009г. по описа за 2009г. на РС-гр. С. последният е върнал, на основание чл.129, ал.3 от ГПК, подадената от „ЧЕЗ Е. Б.” АД, гр.С. искова молба вх. № 20/8.01.2009г., ведно с приложенията към нея, поради неизпълнение на нередовности на исковата молба, които не са отстранени в указания едноседмичен срок от съда.

Недоволен от така постановеното определение е останал ищецът в първоинстанционното производство.

Жалбоподателят в настоящото съдебно производство – “ЧЕЗ Е. Б.” АД, сочи в частната си жалба, че постановеното от районния съд определение е неправилно, необосновано и противоречащо на материалния и процесуалния закон. Твърди, че искът подаден при условията на чл.415 от ГПК следва да бъде осъдителен по своя характер.

Моли съда да отмени атакуваното съдебно разпореждане. Претендира направените пред настоящата инстанция разноски – държавна такса и адвокатско възнаграждение.

При разглеждането на делото настоящият съдебен състав взе предвид следното от фактическа страна:

Не е спорно по делото, че жалбоподателят е поискал от районният съд да бъде издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист на основание чл.410 от ГПК за парично задължение, произтичащо от доставена от заявителя и незаплатена от страна на длъжника електрическа енергия. Не е спорно също така, че за образуването на това производство жалбоподателят е заплатил дължимата държавна такса. Длъжникът в заповедното производство с възражение по чл.414 от ГПК е възразил пред съда, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение.

В установения от закона едномесечен срок „ЧЕЗ Е. Б.” АД, гр.С. е предявил иск за вземането си, като е представил с исковата молба платежно нареждане за внесена държавна такса в размер на 27.27 лева на 29.12.2008г. С разпореждане от 12.01.2009г. районният съд е оставил без движение исковата молба на „ЧЕЗ Е. Б.” АД, гр.С. и е указал на последното да посочи трите имена на ответника и да уточни какъв иск предявява – дали за установяване на съществуването на вземанията срещу ответника или за осъждането му да заплати претендираните суми, като в последния случай да довнесе държавна такса в размер на 27.27 лева.

С молба от 26.01.2009г. настоящият жалбоподател е представил пред РС-С. същото платежно нареждане, което е представил с исковата молба, посочил е трите имена на ответника и е уточнил, че предявеният от него иск е осъдителен.

С атакуваното разпореждане районният съд е върнал на жалбоподателя подадената от него искова молба, тъй като не е довнесъл указаната от съда държавна такса по предявеният от него осъдителен иск за процесните вземания, за което преди това е поискано от съда да издаде заповед за изпълнение. Първоинстанционният съд се е мотивирал с обстоятелството, че искът по чл.415, ал.1 от ГПК е единствено и само установителен и ако ищецът беше предявил такъв иск тогава само можеше да довнесе държавна такса в размер на разликата над заплатената в заповедното производство до общо дължимата за исковото. Посочено е още в атакуваното разпореждане, че ако искът по чл.415, ал.1 от ГПК е осъдителен би се стигнало до недопустимо дублиране на изпълнителни основания при евентуалното уважаване на осъдителния иск – влязлата в сила заповед за изпълнение и самото осъдително съдебно решение.

При така установените обстоятелства съдът направи следните правни изводи:

Частната жалба е основателна.

Установи се по делото, че частният жалбоподател е предявил в законоустановения срок по чл.415, ал.1 от ГПК иск за вземането си, за което преди това е поискал издаването на заповед за изпълнение от РС-Самоков.

Досежно характера на иска по чл.415, ал.1 от ГПК въззивният съд намира следното:

Съобразно разпоредбата на чл.415, ал.1 от ГПК, когато длъжникът е възразил писмено и в срок против заповедта за изпълнение, съдът указва на заявителя, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса. Характерът на този иск не е посочен в цитираната разпоредба на закона, но той по-скоро е осъдителен отколкото установителен, тъй като кредиторът, заявител няма правен интерес от предявяването на установителен иск. Не би се стигнато до дублиране на изпълнителни основания при евентуалното уважаване на осъдителен иск, както е посочил първоинстанционният съд, защото до предявяването на иска основанието за изпълнение е заповедта за изпълнение, а от тук нататък – решението по предявеният иск. В подкрепа на изложеното е обстоятелството, че искът по чл.415, ал.1 от ГПК се предявява в отделно производство, а не в заповедното. Също така следва да се посочи, че след предявяването на иска по чл.415, ал.1 от ГПК, съдебното производство по неговото разглеждане може да се развие в различни посоки – да бъде прекратено производството, поради невнасяне в срок на държавна такса и т.н. В последния случай заповедта за изпълнение няма да бъде обезсилена, но срещу длъжника няма да се изпълнява. Това е така, защото длъжникът се е защитил против заповедта за изпълнение с това, че е възразил и от тук нататък, въз основа на тази заповед не може да се изпълнява, освен ако възражението бъде оттеглено. В този смисъл няма дублиране на изпълнителни основания и при евентуално положително проведен осъдителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК, решението по него само ще бъде изпълнителното основание, въз основа, на което кредиторът, заявител може да се снабди с изпълнителен лист.

Искът по чл.422 от ГПК, наречен “иск за съществуване на вземането” е идентичен с този по чл.415, ал.1 от ГПК, т.е. е осъдителен. Формулировката на текста на чл.422 от ГПК е неудачна. Този извод се налага, поради факта, че при подадено възражение по чл.414 от ГПК кредиторът за вземането си не разполага с изпълнителна сила на никакво основание /аргумент от чл.416 от ГПК/.

Установи се в настоящия случай, че по двете съдебни производства - заповедното и исковото са внесени общо 54.54 лева, представляващи сума внесена като държавна такса. Предвид размера на претенциите по исковото производство и обстоятелството, че са предявени два обективно, кумулативно съединени иска, настоящият съдебен състав приема, че за тези два иска дължимата държавна такса на основание чл.72, ал.1 от ГПК във вр. с чл.1 от ТАРИФА за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (Приета с ПМС № 38 от 27.02.2008 г., обн., ДВ, бр. 22 от 28.02.2008 г., в сила от 1.03.2008 год.) е в размер на общо 100 лева по 50 лева за всеки иск.

Съобразно разпоредбата на чл.415, ал.1 от ГПК заявителят в производството по издаване на заповед за изпълнение ако предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от съобщението до него, че може да стори това, следва да довнесе дължимата държавна такса за исковото производство, т.е. да внесе разликата над заплатената за заповедното производство държавна такса до общо дължимата за исковото производство. Точно това в настоящия случай не е направил частният жалбоподател, тъй като не е получил такива указания от първоинстанционният съд. Разпореждането за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал.3 от ГПК трябва да се разглежда във функционална връзка и обусловеност с разпореждането постановено на основание чл. 129, ал. 2 във връзка с чл. 127, ал.1 и 128 от ГПК. Допуснатите нарушения в разпореждането за оставяне исковата молба без движение рефлектират и на разпореждането за връщане на исковата молба.

Изложеното налага решаващия извод, че атакуваното разпореждане се явява незаконосъобразно и следва да бъде отменено, а делото върнато на РС-С. за продължаване на съдопроизводствените действия.

Досежно претенцията на жалбоподателя за присъждане на направените по настоящото дело разноски въззивният съд намира, че по нея следва да се произнесе районният съд предвид изхода на спора пред него.

Воден от горното, С. окръжен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ разпореждане от 19.02.2009г. постановено по искова молба вх. № 20/8.01.2009г. по описа за 2009г. на РС-гр. С., с което последният е върнал, на основание чл.129, ал.3 от ГПК, подадената от „ЧЕЗ Е. Б.” АД, гр.С. искова молба вх. № 20/8.01.2009г., ведно с приложенията към нея, поради неизпълнение на нередовности на исковата молба, които не са отстранени в указания едноседмичен срок от съда.

ВРЪЩА делото на С. районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1.



2.

та, така- две години вече.
Тод?

[babyboopk]

Здравейте,
Само информативно.... интересува ме, някой пускал ли е жалба по чл. 413, ал. 1 от ГПК (за заявителя). Аз така както чета закона оставам с впечатлението, че не е частна жалба, а въззивна. Има ли някой от колегите опит по този въпрос?
Благодаря

[Гост.]

И по двете алинеи е частна жалбата. Какво по-точно ви интересува?

И само информативно:

гр. Сливен, 08.01.2010
СЛИВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД гражданско отделение, в закрито заседание на осми януари през две хиляди и десета година в състав:
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА МАРЕВА ч. гр.д. № 678 по описа на съда за 2009г., за да се произнесе съобрази следното:

Производството е образувано по частната жалба подадена на основание чл. 413, ал. 2 от ГПК и подлежи на разглеждане по реда на чл. 278 от ГПК.

Образувано е по частната жалба подадена от „Вини” АД – гр. Сливен чрез законните представители В.Ч. и К.К. против разпореждане от 12.10.2009г. по ч.гр.д. № 4411\09г. по описа на РС – гр. Сливен, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение по заявление № 21123\09.102009г. с основание по чл. 410, ал. 1, т. 2 от ГПК за предаване на движими вещи – 38 броя шарапани.

В жалбата се поддържа, че разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение поради нередовност на подаденото заявление, като не е посочена в съответната графа сума.

Считат, че изводите на районния съд са неправилни. Сумата не е посочена, т.к. не се касае за заповед за изпълнение на задължение за заплащане на определена сума, а за предаване на движими вещи, които са посочени в заявлението и приложения към него договор. От друга страна, ако е налице порок в заявлението съдът е следвало преди да откаже издаването на заповед, да даде указания и възможност на заявителя за отстраняване на констатираната нередовност.

Иска се съдът да отмени разпореждането и вместо това да постанови издаването на заповед за изпълнение по заявление № 21123\09.102009г.

Жалбата е просрочена.

Съгласно чл. 413, ал. 2 от ГПК разпореждането, с което се отхвърля заявлението може да се обжалва с частна жалба, а съгласно чл. 275, ал.1 от ГПК частната жалба се подава в едноседмичен срок от съобщаване на определението, съответно – разпореждането, съгласно чл. 279 от ГПК.

Препис от разпореждането е бил връчен заявителя чрез юрисконсулт И.В. на 22.10.2009г., като в съобщението е посочено, че разпореждането подлежи на обжалване така, както е посочено в него.

Изрично в разпореждането съдът е посочил, че то подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на заявителя. Така посоченият срок е изтекъл на 29.10.2009г., докато частната жалба е подадена на 02.11.2009г.

Липсват данни срокът за обжалване да е бил спазен чрез подаване на частната жалба по пощата, като от друга страна, видно от приложеното към нея бордеро, държавната такса по обжалването е била внесена също на 02.11.2009г.

Независимо от това съдът намира за необходимо да посочи, че заявлението действително е нередовно съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 2 от ГПК, която препраща към изискванията на чл. 127, ал. 1 и ал. 3 от ГПК. В разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 3 от ГПК е поставено изискване за посочване цена на предявения иск, когато той е оценяем. Безусловно искането за предаване на посочените в заявлението вещи е оценяемо, а заявлението не отговаря на посоченото изискване.

Неоснователно е и становището, че съдът е следвало да процедила по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК. Подобно препращане не е предвидено в заповедното производство и посочената норма от общото исково производство не намира приложение в заповедното производство по гл. ХХХVІІ от ГПК .

Водим от гореизложеното съдът



ОПРЕДЕЛИ:



ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба подадена на 02.11.2009г. от „ВИНИ” АД със седалище и адрес на управление: гр. С., ел. „Ц. С.” № *, ЕИК ***** чрез законните представители В. Г. Ч. ЕГН ********** и К. К. К. ЕГН ********** против разпореждане от 12.10.2009г. по ч.гр.д. № 4411\09г. на РС – гр. Сливен, с което по заявление № 21123\09.102009г. е постановен отказ за издаване на заповед за изпълнение.



Определението подлежи на касационно обжалване в едноседмичен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ.

№ 217

гр. София 05.03.2 009 година.

Софийският апелативен съд, гражданска колегия в закрито заседание на 05.03.2 009 /пети март две хиляди и девета / година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Даниела Стоянова
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1 858по описа за 2 008 година, за да се произнесе взе предвид следното:

СРС с определение от 13.08.2 008 година постановено по гр. д. № 9 570/2 008 година по описа на СРС е повдигнал спор за подсъдност между него и СГС, кой е компетентен да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист по искането на „ОББ” АД гр. С. направено със заявление вх. № 16 105/14.03.2 008 година за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу И. И. И. въз основа на договор за потребителски кредит от 22.05.2 006 година.

САС, за да се произнесе взе предвид следното:

С разпореждане от 11.04.2 008 година постановено по гр. д. № 9 570/2 008 година по описа на СРС е отхвърлено искането на „ОББ” АД гр. С. направено със заявление вх. № 16 105/14.03.2 008 година за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу И. И. И. въз основа на договор за потребителски кредит от 22.05.2 006 година. Това разпореждане е било обжалвано като с определение от 15.07.2 008 година постановено по гр. д. № 1 044/2 008 година по описа на СГС е отменено като е постановено в полза на „ОББ” АД гр. С. да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу И. И. И. като е постановено изпращането на делото на СРС за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Последният с определение от 13.08.2 008 година е повдигнал спор за подсъдност между него и СГС, кой е компетентен да издаде заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 и ал. 3 от ГПК когато намери че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е основателно съдът издава заповед за изпълнение, която се връчва на длъжника. Съдът е задължен по силата на чл. 7, ал. 2 от ГПК да връчва на страните преписи от актовете които подлежат на самостоятелно обжалване, т. е. такива с които се произнася по съществото на повдигнатия пред него спор. Самата заповед подлежи на обжалване в частта и за разноските съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 1 от ГПК, като влиза в сила след настъпване на предпоставките за това по чл. 416 от ГПК. Заповедта за изпълнение е изпълнително основание по смисъла на чл. 404, ал. 1, т. 1 от ГПК, като след влизането и в сила по реда на чл. 416 от ГПК въз основа на нея се издава изпълнителен лист, за което се прави отметка върху заповедта. Такава отметка съгласно чл. 406, ал. 3 от ГПК се прави и върху останалите актове въз основа на които се издава изпълнителен лист по реда на чл. 404 от ГПК.

От това следва, че именно заповедта за изпълнение представлява съдебния акт, с който съдът се произнася по съществото на искането в производството по чл. 410 и чл. 417 от ГПК. Отказът да бъде издаден такъв акт съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК подлежи на обжалване с частна жалба. Доколкото в ГПК не са установени специални правила за разглеждане на този вид обжалване ще намерят приложени общите правила за разглеждане на частните жалби. Поради това съгласно чл. 278, ал. 2 от ГПК втората инстанция ще следва да реши въпросът по същество, което означава с предвидения за съответното производство съдебен акт, който в случая е заповед за изпълнение. С оглед на това заповедта за изпълнение или заповедта за незабавно изпълнение в случая следва да бъде издадена от съда разрешил въпроса по същество, който е СГС. Съгласно чл. 418, ал. 1 от ГПК в предвидените в разпоредбата случаи изпълнителния лист за вземането се издава едновременно с издаването на заповедта за незабавно изпълнение. При тези случаи изпълнителният лист трябва да се издаде от съда издал заповедта за незабавно изпълнение. Това важи не само в случаите на издаване на заповед за незабавно изпълнение, но и в случаите, когато се издава заповед за изпълнение. Същата не влиза в сила даже и когато издаването и е постановено от втората инстанция. Същевременно тази инстанция не може да върне делото на първата без производството да е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Именно поради това връчването на заповедта за изпълнение трябва да се извърши от втората инстанция, която с оглед последиците от връчването предприеме действията по чл. 415 или чл. 416 от ГПК, като във втория случай издаде изпълнителен лист. Компетентен да издаде изпълнителен лист при това положение съгласно разпоредбата на чл. 405, ал. 2 от ГПК е съдът издал заповедта за изпълнение поради което ако същата е издадена от втората инстанция именно тя ще трябва да издаде изпълнителния лист. Именно в това е разликата между производствата по издаване на изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение и въз основа на съдебно решение, тъй като само във втория случай компетентна да издаде листа е първата инстанция, пред която за първи път е бил повдигнат спора. След като за заповедта за изпълнение не е предвидено, че изпълнителния лист се издава от първоинстанционния съд издаването му може да се осъществи от второинстанционния такъв.

С оглед на изложеното в случаите, когато отмени разпореждане, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист втората инстанция е тази, която трябва да издаде заповедта за изпълнение и съответния на същата изпълнителен лист. Разпоредбата на чл. 423 от ГПК не е основание за обратното. Същата предвижда своеобразно производство по възражение срещу заповедта за изпълнение сходно с производството по отмяна на съдебните решения, но с различни последици. Това производство винаги се развива пред второинстанционния съд независимо дали заповедта за изпълнение е издадена от първоинстанционния или от второинстанционния съд. Посочването, че възражението се подава пред въззивния съд е с цел да се посочи кой съд е компетентен да се произнесе по възражението, а не за определяне на това кой е компетентен да издаде заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. В този случай последиците от приемане на възражението са предвидени в разпоредбата на чл. 423, ал. 4 от ГПК, като посоченото в първото изречение че производството продължава пред първоинстанционния съд с указанията по чл. 415, ал. 1 от ГПК следва да се тълкува корективно с оглед препращането във второто изречение към разпоредбата на чл. 420, ал. 2 от ГПК където компетентен вече е съдът постановил незабавното изпълнение. Следователно разпоредбата няма за цел да уреди компетентността за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а да посочи фазата, от която продължава производството след приемане на възражението срещу заповедта по чл. 423 от ГПК, като производството продължава да се развива не непременно пред първоинстанционния съд, а пред съда постановил заповедта за изпълнение и издал изпълнителния лист въз основа на него. Що се касае до посочените от СРС образци на заповедта за изпълнение утвърдени с издадената въз основа на разпоредбата на чл. 425 от ГПК Наредба № 6 от 20.02.2 008 година на МП, то от същите не може да се прави какъвто и да е извод относно компетенциите на съдилищата, тъй като същите се определят от закона, а не въз основа на подзаконови нормативни актове. Още повече че последните актове имат сила само в рамките на предоставената им от закона делегация, която в случая по чл. 425 от ГПК не включва определяне на компетентности на съдилищата.

С оглед на изложеното компетентен да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по искането на „ОББ” АД гр. С. направено със заявление вх. № 16 105/14.03.2 008 година за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу И. И. И. въз основа на договор за потребителски кредит от 22.05.2 006 година е СГС, на който делото да бъде изпратено по компетентност.

По изложените съображения апелативният съд,

ОПРЕДЕЛИ:

КОМПЕТЕНТЕН да издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по искането на „ОББ” АД гр. С. направено със заявление вх. № 16 105/14.03.2 008 година за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу И. И. И. от гр. С., ж. к. „М. 1”, бл. *, вх. *, ет. *, ап. * с ЕГН *** въз основа на договор за потребителски кредит от 22.05.2 006 година е СГС, на който делото да бъде изпратено по компетентност

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните.

№



гр.Д. 21.12.2009 год.



В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А



Д.т окръжен съд гражданско отделение

На двадесет и първи декември 2009 год.

като разгледа докладваното от съдия ГАЛИНА ЖЕЧЕВА

частно гражданско дело №1012 по описа за 2009 год.,

за да се произнесе,съобрази следното:



Производството е по реда на чл.413 ал.2 от ГПК във връзка с чл.274 и сл. от ГПК.Подадена е частна жалба от „П.” ООД-гр.В. срещу разпореждане №435/30.09.2009 г. по ч.гр.д.№3789/2009 г. на Д. районен съд,с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение срещу „А.” ЕООД-гр.Д. по реда на чл.410 и сл. от ГПК.Настоява се за отмяна на атакуваното разпореждане като незаконосъобразно и за уважаване на подаденото заявление,респ.за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

Ответникът по частната жалба „А.” ЕООД-гр.Д. не изразява становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Като постави на разглеждане депозираната частна жалба,Д.т окръжен съд констатира следното:

Частната жалба е подадена от заявителя в заповедното производство в срока по чл.413 ал.2 от ГПК във връзка с чл.418 ал.4 от ГПК и е процесуално допустима.Разгледана по същество,същата е неоснователна.

Ч.гр.д.№3789/2009 г. на ДРС е образувано по повод заявление по чл.410 от ГПК,подадено от „П.” ООД-гр.В.,с което се настоява за издаване на заповед за изпълнение срещу „А.” ЕООД-гр.Д. за заплащане от длъжника на сумата от ** лв-неизплатена главница по споразумение между дружеството-заявител и дружеството-длъжник,сумата от ** лв-обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва върху нея за периода 20.09.2009 г.-26.09.2009 г.,ведно със законната лихва върху главницата,начиная от датата на подаване на заявлението-28.09.2009 г.,до окончателното плащане,както и сторените по делото разноски в размер на ** лв-държавна такса и ** лв-адвокатски хонорар.Като обстоятелство,от което произтича горното парично вземане,е посочено „споразумение за покриване на дълг” между заявителя и длъжника със срок на плащане 20.09.2009 г.

С оглед размера на вземането евентуалният иск за същото ще е родово подсъден на районния съд като първа инстанция.В този смисъл предпоставките на чл.410 ал.1 т.1 от ГПК са налице при настоящата хипотеза.Заявлението е подадено до районния съд по седалището на длъжника съобразно разпоредбата на чл.411 ал.1 от ГПК и с оглед спазване на процесуалните правила за родова и местна подсъдност е допустимо.

Според разпоредбата на чл.410 ал.2 от ГПК заявлението трябва да отговаря на изискванията за редовност на една нормална искова молба,регламентирани с разпоредбата на чл.127 ал.1 и 3 и чл.128 т.1 и 2 от ГПК.В случая първоинстанционният съд правилно е констатирал,че заявлението е нередовно и не отговаря на изискването на чл.127 ал.1 т.4 от ГПК,а именно в него не се съдържа точно и ясно изложение на обстоятелствата,на които се основава искането,респ.от които произтича претендираното вземане.Не е очертано от заявителя от какво правоотношение произтича вземането,във връзка с уреждане на какви по своята правна характеристика отношения между заявителя и длъжника е сключено соченото споразумение за покриване на дълг,кога е сключено споразумението и пр.Заявителят е длъжен подробно и детайлно,както в една типична искова молба,да изложи конкретните факти,от които е възникнало вземането му.Ненадлежната индивидуализация на вземането в посочения смисъл би създала неяснота в предмета на претенцията и като следствие би било затруднено осъществяването правото на защита на длъжника срещу заповедта.При неясна фактическа обстановка съдът трудно може да съобрази и дали искането е в противоречие,респ. в съответствие на закона или добрите нрави,каквото е изискването на разпоредбата на чл.411 ал.2 т.2 от ГПК.Непълното изложение на обстоятелствата затруднява и евентуалната последваща проверка за съответствието между предмета на заявлението и предмета на евентуалния иск относно установяване на вземането по чл.415 ал.1 от ГПК при подадено от длъжника възражение срещу издадена заповед.

При наличието на сочената нередовност на заявлението съдът следва да се произнесе по същество с разпореждане за отхвърляне на заявлението,както е процедирал и районният съд.В заповедното производство с оглед принципа на бързина съдът не дава указания за поправяне недостатъци на заявлението /с изключение на хипотеза на неизползвано заявление по образец или използване на неправилен образец-чл.425 ал.2 от ГПК/,а директно се произнася с разпореждане за отхвърлянето му,ако същото е нередовно.Горното следва и от разпоредбата на чл.411 ал.2 т.1 от ГПК,според която съдът не издава заповед за изпълнение,ако искането не отговаря на изискванията на чл.410 от ГПК.

Атакуваното разпореждане е правилно и следва да бъде потвърдено,а частната жалба срещу същото като неоснователна следва да се остави без уважение.

Водим от гореизложеното,Д.т окръжен съд



О П Р Е Д Е Л И :



ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №435/30.09.2009 г. по ч.гр.д.№3789/2009 г. на Д. районен съд.

Определението подлежи на касационно обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на заявителя/частен жалбоподател/ пред ВКС на РБ при условията на чл.280 ал.1 от ГПК.

Номер 1492 29.06.2010г. гр. Пазарджик
ПАЗАРДЖИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, трети въззивен граждански състав, на двадесет и девети юни две хиляди и десета година в закрито заседание, в следния състав:
при участието на секретаря………, като разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно ч.гр.д.№ 533 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл.413 ал.1 във връзка с чл.278 ал.1 и с чл.274 ал.1 т.2 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Обжалвана е издадена от Панагюрски районен съд по ч.гр.д.№215/ 2010г. по описа на същия съд, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, №139 от 13.05.2010г., в частта с която длъжниците Ц.С.Б. с ЕГН-********** и С.И.Г., с ЕГН-**********,*** са осъдени да заплатят в полза на кредитора „Мултилизинг”ООД със седалище в гр.Пловдив, ул.”Филип Македонски” №51, представлявано от П. Н. Г., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.

Във въззивната частна жалба, подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от длъжниците в заповедното производство Б. и Г., се излагат доводи за незаконосъобразност на заповедта в обжалваната й част, като считат, че в полза на кредитора е следвало да му бъдат присъдени разноски за адвокатски хонорар в размер на 50лв, съобразно изменението на чл.7, ал.5, предл.3-то от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, обнародвано в ДВ, бр.2 от 09.01.2009г., а не както съдът е присъдил разноски в размер на 300лв, съобразно правната сложност на спора и определените минимални стойности на адвокатското възнаграждение и след като се касаело за попълване на едно типово заявление по чл.410 от ГПК. Искането е да се измени заповедта в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, като размера им се намали на 50лв.

Няма постъпил отговор на частната жалба от страна на дружеството-кредитор в срока по чл.276 ал.1 от ГПК.

Пазарджишкият окръжен съд като се запозна с доводите изложени в частната жалба и след проверка на обжалваната заповед за изпълнение в посочената й част, за да се произнесе взе в предвид следното:

Въззивната частна жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирана страна в заповедното производство, против подлежащ на обжалване акт на съда в посочената му част и в законоустановения срок.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

С посочената заповед за изпълнение, издадена по реда на чл.410 и следващите от ГПК, Панагюрски районен съд е присъдил в полза на кредитора „Мултилизинг” ООД, със седалище в гр.Пловдив парично вземане в размер на 912лв, произтичащо от неизпълнен от длъжниците Б. и Г. договор за потребителски паричен кредит, лихва в размер на 65.49лв за минало време, законна лихва върху главницата от 912лв и разноски по делото общо в размер на 325лв, от които 300лв за адвокатско възнаграждение.

Видно е, че в заповедното производство дружеството-молител е представлявано от надлежно упълномощен процесуален представител, в лицето на адвокат Д. Ч. от АК-гр.Пазарджик, с договорено между страните адвокатско възнаграждение от 300лв, което е изплатено изцяло / Виж приложеното по делото пълномощно и договор за правна защита и съдействие №003140 от 20.04.2010г.- лист №6 от досието на ч.гр.д.№215/2010г. по описа на Панагюрски районен съд/.

При тези данни, въззивният съд намира, че правилно и в съответствие с материалния закон, районния съд е присъдил изцяло уговореното адвокатско възнаграждение от 300лв.

Това е така, защото разпоредбата на чл.7 ал.2 т.1 от цитираната Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвижда във всички случаи, когато защитаваният материален интерес е до 1000лв, както е в настоящия случай, минималното адвокатско възнаграждение е в размер 100лв. Дори при условията на ал.5 от чл.7 от същата Наредба, стойността на претендираните суми остава под 1000лв и се следва минимално адвокатско възнаграждение от 100лв.

От друга страна обаче, за да се приеме, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност, така както твърдят частните жалбоподатели, то съгласно разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК, последното може да бъде намалено само тогава, когато надхвърля трикратния размер на минималните адвокатски възнаграждения по цитираната наредба /виж чл.36 от Закона за адвокатурата във връзка с §2 от Допълнителните разпоредби на Наредба №1/.

Казано с други думи, в случая, основание за намаляване на адвокатското възнаграждение би имало, само ако същото беше уговорено в размер по-голям от 300лв. Договореният размер на адвокатския хонорар от 300лв, представлява точно трикратния размер на възнаграждението, предвидено по чл.7 ал.2 т.1 във връзка с ал.5 от Наредбата, изчислен на базата на половината от стойностите на претендираните суми в заповедното производство, поради което няма основание да бъде намаляван под 300лв. Размерът на адвокатския хонорар зависи само и единствено от материалния интерес, който се защитава по конкретното гражданско дело, който, както се посочи в случая, е до 1000лв.

Следователно обжалваната заповед за изпълнение в частта за присъдените разноски е правилна, не са налице пороците визирани във въззивната частна жалба, поради което същата ще следва да бъде потвърдена в посочената й част.

Водим от горното и на основание чл.278 ал.1-ал.4 във връзка с чл.413 ал.1 от ГПК, Пазарджишкият окръжен съд



О П Р Е Д Е Л И :



ПОТВЪРЖДАВА заповед №139 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 13.05.2010г., издадена от Панагюрски районен съд по ч.гр.д.№215/2010г. по описа на същия съд, В ЧАСТТА С КОЯТО длъжниците Ц.С.Б., с ЕГН-********** и С.И.Г., с ЕГН-**********,***, са осъдени да заплатят в полза на кредитора „Мултилизинг”ООД, със седалище в гр.Пловдив, ул.”Филип Македонски” №51, представлявано от управителя П. Н. Г, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.

Определението не подлежи на касационно обжалване.

[babyboopk]

Съгласна съм, че по алинея 2 е частна жалба, законът категорично го казва, но по предходната алинея говори само за жалба (обжалване). Още повече, че обжалването по алинея 1 на 413 е такова на окончателен, а не преграждащ акт, т.е. следва да е въззивно обжалване ..... видях, че преобладаващата практика на съдилищата е такава, че приемат обжалване с частна жалба, макар че не липсват и опрделения на ВКС в обратната посока (за съжаление сега не мога да ги цитирам).
А конкретно мен ме интересеува срока..... да не си го пропусна, но от друга страна ми беше интересно дали някой е обжалвал по 413, ал. 1 с въззивна жалба

[Гост.]

Все си мислех, че е седмодневен, така както е определен в 275, така щото е ясна разпоредбата на чл. 274, ал.1 т.2 във вр. чл. 413, но явно не разбирам.
Не съм депозирала въззивна жалба в 14 дневен срок, ако това е достатъчно за спора.