от Гост. » 15 Сеп 2009, 03:06
При наличие на две съвпадащи волеизявления за спиране на делото отправени от страните до съда, той трябва да го постанови, което може да стори и ВКС, ако на основание чл. 182, б. "а" ГПК е поискано пред него. Спирането на производството се предприема от страните с оглед доброволното уреждане на спора със спогодба, като при нейното постигане касационната инстанция ще приложи чл. 119, ал. 2, изр. З ГПК , като обезсили постановеното решение на въззивния съд и това на първата инстанция и прекрати производството по делото.
Спор в практиката възниква относно допустимостта за спиране на производството по делото от ВКС в хипотезите на чл. 182, б. "г" и "д" ГПК, които предвиждат това да стане по разпореждане на съда. За разлика от хипотезите на спиране на производството, когато при осъществяване на предвидените факти, то настъпва по право, в тези случаи спирането се реализира след преценка на съда за наличие на определени факти - висящност на друго дело, от което зависи правилността на решаването на спряното дело или съществуването на престъпни обстоятелства, от значение за изхода на гражданскоправния спор. Според едното становище ВКС може да постанови спиране на касационното производство по обусловеното дело, с оглед зачитане задължителната сила на влязлото в сила решение, респ. на присъдата по обуславящото дело. Другото становище е, че това не е допустимо, тъй като ВКС не е инстанция по същество и не може да съобрази при постановяване на решението си нови фактически обстоятелства, каквито представляват установените с решението или с присъдата по обуславящото дело, а трябва да изхожда при упражняване контрола си за законосъобразност само от установената от въззивния съд фактическа обстановка.
Второто становище е правилното. Съществуващата връзка на преюдициалност между делата е отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното при наличие на обуславящо дело, за което съдът следи служебно. Поради това, с оглед на разпоредбите на чл. 220 и чл. 222 ГПК, следва да се изчака влизане в сила на решението или присъдата по обуславящото дело, което налага спиране на производството по обусловеното.
Аналогично е положението при констатирани от съда, при разглеждане на гражданскоправния спор, престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи и неговия изход, с разликата че при това основание, спирането може да бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т. е. без да е нужно висящо дело с обуславящо значение за спряното.
Когато посочените основания за спиране на производството са се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството при обжалване пред ВКС, съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото би се върнало за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане процесуалната пречка за упражняване правото на иск - влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. Практически в хипотезата на чл. 182, б. "д" ГПК, ВКС ще действа по посочения начин във всички случаи без да спира производството пред себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в доказателствения материал, но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за спиране. По различно е положението при другото основание за спиране - по чл. 182, б. "г" ГПК, при което е възможно висящността по обуславящото дело като факт, който налага спиране на производството, да възникне след постановяване решението на въззивния съд, но при подадена касационна жалба срещу него до ВКС. При действащата уредба касационната инстанция не е съд по същество, а единствено контролна инстанция за проверка на материалноправната и процесуална законосъобразност на решението на въззивния съд. Тя проверява правилността на решението на този съд, изхождайки от приетата от него за установена фактическа обстановка. ВКС не може да събира нови доказателства. Тази възможност е изключена с оглед разпоредбата на чл. 218в, ал. 2, където при препращането към изискванията за редовност на въззивната жалба не се включва представянето на нови доказателства - чл. 198, б. "д" ГПК. Касационният съд не може да прави и нови различни от тези на проверявания съд, фактически изводи, съответно ла възприема друга фактическа обстановка в резултат на касационното обжалване. В тази връзка разпоредбата на чл. 188, ал. З ГПК която предвижда съобразяване от съда на релевантните за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска следва ла се тълкува в смисъл, че въпреки висящността на производството пред ВКС, това съобразяване се отнася най-късно до момента на приключване устните състезания прел въззивния съд, до който момент страните могат да ползват защитни средства, които се основават на тези факти. Затова, ако висящността на обуславящото дело е възникнала след приключване на производството пред въззивната инстанция и пренасяне делото по касационната жалба пред ВКС, не би могло да се приеме, че въззивннят съд е допуснал процесуално нарушение, като е разгледал спора при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск. Влязлото в сила решение, респ. присъда на наказателния съд по обуславящото дело, следва да се приеме като доказателство за новооткрито обстоятелство. То би могло да се съобрази от съда или при условията на чл. 218з, ал. 2 ГПК , ако делото се върне за ново разглеждане или по реда на отмяната по чл. 231 б. "а" ГПК, ако ВКС остави в сила решението по обусловеното дело. Завеждането на обуславящото дело в тази фаза на процеса и съобразяването на постановения по него акт от касационната инстанция, би означавало възприемане от нея на различна фактическа обстановка в противоречие с предоставените й правомощия. Поради това касационният съд не следва да спира производството по делото съгласно чл. 182, б. "г" ГПК до приключване на висящото дело с обуславящо значение.
9. От същността на касационната дейност, като проверяваща, а не по съществото на спора, произтича недопустимостта в производството пред ВКС да се събират нови доказателства и да се допускат за разглеждане нови защитни средства, които не са били заявени в инстанцията по същество. Тази същност се дефинира от предвидените в чл. 218б, ал. 1 ГПК, основания за отмяна като ориентири за дейността на касационната инстанция, между които не попадат непълнотата на доказателствата и необосноваността. Като следствие от тази характеристика на правораздавателната дейност от касационен тип е и разпоредбата на чл. 218в, ал. 2 ГПК. Недопустимостта за събиране на нови доказателства пред ВКС се отнася само до съществото на спора, който не е предмет на касационното производство. Такива доказателства са допустими само при упражняване контролните функции на касационната инстанция по отношение на обжалваното въззивно решение. Доказателства биха могли да се представят при оплаквания от касатора за нищожност или недопустимост на въззивното решение (например за доказване, че съдът не е действал в надлежен състав или установяване липсата на процесуална правоспособност, или дееспособност на противната страна) и следва да се приемат и обсъдят от ВКС, с оглед изпълнение на задължението му служебно да следи за постановяване на валидно и допустимо решение от въззивния съд. При обжалване на въззивно решение като неправилно, касаторът, ако се позовава на приложимост на чуждестранна правна норма, следва да я докаже пред касационната инстанция съгласно 132 ГПК. Това доказване е допустимо, тъй като се отнася до точното прилагане на материалния закон, представляващо правомощие на този съд при упражняваната от него проверка на обжалваното решение и положението му на инстанция, която се произнася единствено по правни въпроси. При допуснати нарушения от въззивния съд на съществени процесуални правила, т. е. на процесуални норми, от точното прилагане на които зависи правилността на решението, е допустимо при определени хипотези доказването им пред касационната инстанция. Когато въззивния съд не е приел допустими и относими доказателства, това нарушение на процесуалните правила, ще се установи от касационната инстанция от определението на въззивния съд за тяхното недопускане, а не чрез недопустимото им представяне пред ВКС. Възможно е страната да е била лишена от участие в производството за да може да заяви своите защитни средства и подкрепящите ги доказателства (такива са случаите, когато страната не е била редовно призована за заседанието, в което делото е било разгледано по същество или е несвоевременно призована за да има възможност да организира защитата си, не е била надлежно представлявана по пълномощие или пълномощникът е действал извън пределите на представителната си власт или въпреки внезапно и непреодолимо препятствие за явяването й, е бил даден ход на делото за решаването му при условията на чл. 107 ГПК, респ. била е призована чрез ДВ, макар да е имала известно местожителство). В разглежданите хипотези ВКС би могъл да допусне и събере доказателства за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила от въззивния съд в реализация на контролната си дейност по проверка на процесуалната законосъобразност на обжалваното решение и да го отмени след констатация за неговото осъществяване.
10. В чл. 218в, ал. 2 ГПК са посочени изискванията за редовност на касационната жалба. Нормата е препращаща към разпоредбите на чл. 198 букви "а", "б", "в", "г" и "е" и чл. 199 ГПК, които предвиждат условията за редовност на въззивната жалба. Със засилване на диспозитивното начало в гражданския процес след отпадане на служебната проверка с отмяната на чл. 206, ал. 1 ГПК и създаване на новата разпоредба на чл. 196, ал. 2 ГПК, във второинстанционното производство волята на заинтересованата страна определя рамките на произнасяне на съда, като в жалбата, с която го е сезирал, тя посочва дали то се отнася до цялото решение или до част от него, т. е. обжалващата страна трябва да конкретизира от коя точно част изразява недоволство като предмет на второинстанционното разглеждане, извън който въззивният съд не е компетентен да се произнася. Конкретизацията на предмета на обжалването се определя с искането, което е задължителен елемент от съдържанието на жалбата, според чл. 198, б. "г" ГПК, като с оглед препращането на чл. 218в, ал. 2 ГПК, той представлява такъв реквизит и на касационната жалба, който лимитира произнасянето на ВКС само до обжалваната от страната част на решението, макар че то в своята цялост може да не я удовлетворява. Искането трябва да съдържа указание дали изцяло или частично се обжалва решението на въззивния съд, както ида съдържа предложение за съдържание на касационното решение - за цялостно или частично отменяване на това решение (в последния случай - с точно обозначаване на частта от него, чиято отмяна се иска). Засилената диспозитивност на процеса се изразява в това, че по отношение на необжалваната част на решението не се запазва висящността на производството. Тя влиза в сила поради, което се намира извън обсега на контрол от касационната инстанция. Върху тази част от решението, която не се засяга от жалбата, въпреки че и за нея обжалващият има интерес от обжалването й, тъй като не го удовлетворява е формирана сила на пресъдено нещо и спорът не може да се пререшава в резултат на обжалването на останалата част пред ВКС.
Предметът на обжалване се определя освен от искането (петитума) на жалбата и от въведените в нея касационни основания (пороци), от които е засегнато решението на въззивния съд. Това изискване за редовността й визира чл. 198, б. "в" ГПК, към която препраща чл. 218в, ал. 2 ГПК. Според нея жалбата трябва да съдържа указания за порочността на решението като при касационното обжалване е добавено допълнително условие за нейната редовност, а именно че тя трябва да съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Неизпълнението на посочените изисквания обуславя оставянето на касационната жалба без движение за отстраняване на тези дефекти за разлика от контролноотменителното производство по отменената процесуална уредба, при което те не представляваха нередовност на жалбата поради служебното задължение на съда да провери изцяло обжалваното решение и в е обжалваната неизгодна за обжалващия част и на основания, невъведени от него като опорочаващи го.
Различният характер на правораздавателната дейност, осъществявана от въззивния н касационния съд - решаваща и проверяваща, обуславя по-строгите изисквания за редовност на касационната жалба в сравнение с въззивната по отношение на задължителността на визирания в чл. 198, б. "в" реквизит. Докато при въззивната жалба непосочването на основанието за порочност на обжалваното решение не обуславя оставянето й без движение и връщането й при неотстраняване на тази нейна нередовност, тъй като при проверката на правилността на първоинстанционното решение като инстанция по същество, въззивният съд не е обвързан от оплакванията в жалбата и може да разгледа спора без да изхожда от наведените от обжалващия основания за порочност, проверяващата дейност на касационната инстанция се реализира в процеса в рамките на наведените от касатора основания за порочност, което произтича от положението й на контролен съд.
Тези предели на произнасянето на ВКС се визират от разпоредбата на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1 ГПК, което обяснява изискването за точно и мотивирано изложение на касационните основания. Касационният контрол упражняван от ВКС е ограничен от въведените с жалбата основания за неправилност на решението, което не може да се отменява на непредявено основание или дори само да се констатира порок, който не е заявен от касатора. Касационната инстанция, обаче, може да приеме различна правна квалификация на твърдяното в жалбата закононарушение, т. е. само да преквалифицира касационното основание, без да излиза извън неговите рамки, като го субсумира под съответната материалноправна или процесуалноправна норма. Този извод се налага в контекста на чл. 4, ал. 1 ГПК, който вменява в задължение на съда точното прилагане на закона и от предвидената в разпоредбата на чл. 218з, ал. 1 изр. последно, задължителност на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото. Нарушението на императивна материалноправна норма може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Това правомощие тя ще упражни не само когато преквалифицира закононарушението, посоченото от касатора в жалбата му, но и когато не е посочено, щом като се касае за приложение на установена в публичен интерес материалноправна норма, а не за диспозитивно правило, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна.
Обвързаността на касационния контрол от заявените в жалбата основания, се отнася само до пороци, които обосновават неправилност, а не и нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение. Действително, в чл. 218в, ал. 1, букви "а" и "б" ГПК, като самостоятелни основания за касационно обжалване са посочени и нищожността и недопустимостта на решенията на въззивния съд. При буквално тълкуване на чл. 218ж, ал. 1, изр. 1 ГПК, касационният съд не би могъл да се позове на тях при произнасянето си, ако не са били заявени в касационната жалба. Това не е така, защото и при двете категории порочни решения се касае до нарушаване на процесуални норми, за чието съблюдаване съдът трябва да следи служебно при всяко положение на делото. Такива норми са регламентиращите законността на състава, разглеждащ гражданското дело като първа н втора инстанция, пределите на правораздавателната власт на съда, изискванията за форма на решението - чл. 7, ал. 1, чл. 189, чл. 208, ал. 1 ГПК. Тяхното нарушаване опорочава валидността на решението. Такива са и разпоредбите, чието нарушаване води до недопустимост на решението, защото уреждат абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск и диспозитивното начало в процеса, като предели на процедирането на съда - чл. 2, чл. 10, ал. 1, чл. 25, ал. 1 , чл. 95, ал. 1, чл. 100, ал. З, чл. 224 ГПК. В тези случаи касационният съд, и без да е изрично сезирай в касационната жалба, с такива пороци на обжалваното решение, служебно трябва да извърши преценка за неговата валидност и допустимост като необходим етап, предхождащ проверката на правилността на решението. Тази преценка е условие за безпорочност на собствения му акт, тъй като, ако остави в сила обжалваното решене, засегнато от пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост, те ще бъдат възпроизведени в потвърждаващото го касационно решение. Допълнителен аргумент в тази насока е препращането на чл. 218а, ал. 1, изр. 2 ГПК, което ограничава забраната да се влошава положението на жалбоподателя само до неправилните решения. По аргумент на противното тази забрана не се отнася до другите два вида порочни решения - нищожните и недопустимите, при които контролният съд не се съобразява с ограничението, а следователно и с предмета на жалбата, а прогласява нищожността им или ги обезсилва дори и във вреда на обжалващия, щом като пороците се отнасят до части от решението, от които страната е била удовлетворена и не е имала интерес да ги обжалва. Обособяването на тези пороци в самостоятелни касационни основания е мотивирано от съображения не само от теоретически характер (от традиционната класификация на порочните решения на нищожни, недопустими и неправилни, свързано с различни последици при упражняване на касационния контрол), но от такива с практическо значение. Смисълът на самостоятелното съществуване на тези касационни основания, се определя от възможността заинтересованата страна да се позове на тях, без да релевира в жалбата си пороци за неправилност на решението. То би било излишно, тъй като се касае до контрол, предхождащ проверката за правилност на решението на въззивния съд, а и същото може да не е било засегнато от пороци, които обуславят неправилност.
С препращането на чл. 218в , ал. 2 към чл. 198 букви "а", "б", "в" "г" и "е" и чл. 199 ГПК и съответно към чл. 196, ал.2 ГПК, както и на чл. 218ж , ал. 1, изр. 2 към чл. 206 и чл. 208, ал. 2 ГПК, отнасящи се частичното обжалване на неизгодното за жалбоподателя решение, ограничаване забраната за влошаване на положението му само относно неправилните решения, отмяна на решението по отношение на необжалвалия му другар и възстановяване висящността на делото по евентуалния иск при отмяна на решението по главния, за касационното обжалване ще важат разрешенията, отнасящи се до въззивното производство в т. 2, т. 13, т. 14, т. 15 и т. 16 от ТР на ОСГК № 1/2000 г.
11. Допускането на експертизи, назначаването на оглед на движими вещи и недвижими имоти или освидетелстване на лица с или без участие на вещи лица. може да стане по молба на заинтересованата страна или по преценка на съда - чл. 157, ал. 1 и чл. 162 ГПК. Това са доказателствени средства, които се допускат не само за проверка на събрани други доказателства, но и като такива със самостоятелно значение за процеса на доказване. Допускането им може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, независимо от акцентирането върху състезателността на процеса след реформата на ГПК (ДВ, бр. 124/97 г., бр. 64/99 г.). Служебното им събиране от въззивния съд като инстанция по същество се налага при огледа и освидетелстването от преценката на този съд за необходимостта от непосредствено сетивно възприятие върху истинността на факт, отнасящ се до вещ или лице, а при експертизите, от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението. В този смисъл е т. 10 ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Въпреки, че фактическата неизясненост на делото не е основание за отмяна на въззивното решение от ВКС, което изключва такова оплакване от касатора като касационно основание, с оглед цитираните разпоредби, които са запазени в непроменен вид от заварената от реформата на ГПК уредба, събирането на посочените доказателства може да стане при новото разглеждане на делото от въззивния, в изпълнение на дадените указания в отменителното решение. Това произтича от възможността посочените доказателства да се събират служебно и да се дават указания от контролния съд. Аргумент в подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл. 218з, ал. З ГПК, която предвижда събиране на доказателства за проверка на събраните при новото разглеждане, а по принцип такъв характер имат огледа, освидетелстването и експертизите - чл. 157, ал. 1 и чл. 163 ГПК, т. е. използването им като доказателствени средства може да бъде указано в отменителното решение на касационната инстанция. С това не се накърнява позицията на ВКС като съд единствено по правото, тъй като той не навлиза въз фактическата страна на спора, а констатира нарушения на съществени процесуални правила, които обезпечават истинността на фактическите изводи на решаващия съд, т. е. констатирал е процесуалната незаконосъобразност на обжалваното пред него решение.
12. В чл. 218, ал. 1, б. "в" ГПК като обосноваващи неправилност на обжалваното въззивно решение пред ВКС са посочени нарушението на материалния закон и нарушаването на съществени процесуални правила при неговото постановяване от въззивния съд. Необосноваността не е отменително основание, предвидено при касационното обжалване, тъй като се отнася до опорочаване правилността на фактическите констатации на въззивната инстанция, които се намират извън обсега на контрол на касационния съд, като разрешаващ само правни, а не и фактически въпроси поделото. Необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер - на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. При предходната процесуална уредба констатацията на този порок на обжалваното решение от контролния съд - второинстанционен и надзорен, обуславяше отмяната на обжалваното решение и постановяване на ново по същество от този съд, който приемаше различна фактическа обстановка от контролирания. При този начин на процедиране се извършваше подмяна на вътрешното убеждение на долустоящата с това на проверяващата инстанция. Тази подмяна на вътрешното убеждение на съда по същество, се осъществяваше без онези процесуални гаранции за истинността на направените от контролния съд фактически изводи, съществуващи в решаващата инстанция, като устност и непосредственост. За разлика от отменената процесуална уредба на контролноотменителното производство, касационният съд, като съд по правото, а не по фактите, не навлиза в съдържателната страна на вътрешното убеждение на решаващия съд. Свободната преценка на доказателствата от този съд може да се контролира, тъй като тя следва да се формира при съблюдаване на общи правила, обезпечаващи истинността на фактическите констатации, съдържащи се в нея. Спазването на тези правила - логически, опитни и научни при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд е предмет на контрол от касационната инстанция. Констатирането на такъв порок на обжалваното въззивно решение следва да се квалифицира като нарушение на съществени процесуални правила, а не на материалния закон. Нарушаването на материалния закон се изразява в грешки при прилагане на правната норма към установените факти с оглед неточното им юридическо класифИциране. В понятието необоснованост се включват грешките във сЬактнческите му констатации в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми от неюридически характер - на логиката, практиката и науката.
Конституционната разпоредба на чл. 121, ал. 2 КРБ постановява, че производството по делото следва ла осигури установяването на истината. Гаранцията за това е съобразяване на процесуалните норми, които вменяват на съда да осъществява преценката си на релевантните за спора факти, като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, с което се реализира защитната им функция. В този контекст грешките при формиране на вътрешното убеждение на съда като мисловно логическа дейност представляват нарушение на чл. 188, ал. 1 и 2 ГПК, тъй като по същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 157, ал. 1 ГПК, която предписва назначаване на експертизи за изясняване на някои въпроси по делото, когато са нужни специални знания от науката и практиката, които съдът няма. Според тази разпоредба вътрешното му убеждение трябва да бъде съобразено с опитните и теоретичните правила на тези специални области.
13. Според чл. 218в, ал. 5 ГПК разпореждането на председателя на въззивния съд (окръжен или апелативен) за връщане на касационната жалба, подлежи на обжалване пред тричленния състав на ВКС, а когато определението на този състав или разпореждането е на председателя, или на съдия от ВКС - пред петчленния състав на съда. Текстът визира специална хипотеза на контрол върху преграждащо развитието на производството разпореждане или определение - връщане на нередовна касационна жалба при неизпълнение в срок на указанията за отстраняване на нейната нередовност или при просрочието - чл. 218в, ал. З във връзка с ал. 1 и 2 ГПК. Освен посочените в тези разпоредби основания за връщане на касационната жалба, проверката за нейната допустимост която извършва съдът при постъпването й, е свързана с установяване дали решението подлежи на обжалване, налице ли е интерес от него (последният се определя от това дали обжалващият изцяло или отчасти е неудовлетворен от обжалваното въззивно решение), както и дали касаторът е легитимирана страна (главна, подпомагаща или контролираща страна за производството пред въззивния съд). Въз всички тези случаи, както с еднолично разпореждане за връщане на касационната, жалба или с определение за прекратяване на производството не само в хипотезите на чл. 218з, ал. З ГПК. а и ако въззивното решение не подлежи на обжалване, липсва интерес или процесуална легитимация на обжалващия, е налице отрицателно произнасяне на съда - въззивен или касационен по допустимостта на касационното производство. До аналогичен резултат ще се стигне и при десезиране на съда с оттегляне на касационната жалба - арг. от чл. 219, б. "б", изр. 2 ГПК. При отказ да се образува или при прекратяване на образуваното касационно производство със сила на присъдено нещо, се разрешава въпросът за допустимостта на касационната жалба. Заинтересованата страна няма друга правна възможност да се защити освен чрез предвидения в чл. 218в, ал. З ГПК ред за контрол върху законосъобразността на преграждането на касационното производство. Следва да се приеме, че обжалването на разпореждането за връщане на касационната жалба или определението за прекратяване на касационното производство е допустимо и извън случаите на чл. 218в, ал. З ГПК. Към разглежданите хипотези следва да се причислят и други преграждащи развитието на касационното производство определения - за спиране на същото по чл. 182 букви "а", "б", "в", "е" и "ж" ГПК и отказ за неговото възобновяване. Защита срещу тези определения, произнесени от тричленния състав на ВКС при разглеждане на касационната жалба, може да се осъществи единствено по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК, с оглед предвидената в чл. 185 ГПК възможност за обжалване пред петчленния състав на ВКС.
Определението, с което ВКС се произнася по спиране на изпълнението на обжалваните пред него осъдителни решения на въззивния съд не подлежи на обжалване по реда на чл. 218в, ал. 5 ГПК. То не представлява преграждащо развитието на производството определение, а мярка, която цели да защити касатора от предприетото срещу него принудително изпълнение на обжалваното въззивно решение при спазване на определени предпоставки - внасяне на надлежно обезпечение, което да гарантира удовлетворяване на кредитора за неговото вземане, присъдено с решението при отрицателен изход от обжалването за касатора. Когато тези предпоставки за спиране на изпълнението са налице, ВКС е длъжен да го постанови, при което действа при условията на обвързана компетентност, а не на самостоятелна преценка за целесъобразността на обезпечителната мярка. При липса на специална разпоредба, която да предвижда обжалване на определението по чл. 218б, ал. 6 ГПК и непопадането му в категорията на обжалваеми определения по чл. 218в ал. 5 ГПК неговото изменение или отменяване при грешка или изменение на обстоятелствата, може да се извърши от постановилия го съд по реда на чл. 195, ал. 2 ГПК .
14. Разпореждането на председателя на въззивния съд - окръжен или апелативен за връщане на касационната жалба като недопустима, подлежи на обжалване пред тричленен състав на ВКС- чл. 218в, ал. 5 ГПК. При потвърждаване на това разпореждане с определение на ВКС се стабилизира преграждането на касационното производство и със сила на присъдено се разрешава въпроса за неговата недопустимост. Постановеното определение е окончателно и не подлежи на по-нататъшен контрол. Съгласно чл. 218в, ал. 5 ГПК , едноличното разпореждане на съдия или определението на тричленен състав на ВКС подлежи на обжалване пред петчленния състав на този съд, т. е. случая когато за пръв път съдия или тричленен състав на ВКС са се произнесли по недопустимостта на касационната жалба. Извод за противното не може да се прави от разпоредбата на чл. 218а, б. "в" ГПК, която предвижда триинстанционно разглеждане на преграждащите развитието на производството определения. Тя се отнася до такива определения, постановени от първоинстанционен съд - районен или окръжен и то само относно допустимостта на първоинстанционното или въззивното производство. Когато във въззивното производство е постановено преграждането му, като е прието, че то е недопустимо, постановеното определение ще подлежи на обжалване пред ВКС, тричленен състав, като горестоящ във функционално отношение съд, с което ще се изчерпи процесуалния ред за контрол. В този случай той действа като касационен, а не като въззивен съд, чийто акт е окончателен (т. 1 от ТР на ОСГК № 1/2000 г.). Аналогично е положението и когато въззивен съд с еднолично разпореждане се е произнесъл по недопустимостта на касационното производство като е разпоредил връщането на подадената чрез него касационна жалба. Определението на тричленния състав на ВКС, с което е потвърдено това разпореждане е окончателно като постановено от касационна инстанция. Предвидения ред за обжалване пред петчленния състав на ВКС цели проконтролиране произнасянето за първи път по недопустимостта на касационната жалба от тричленен състав на ВКС чрез което ще се реализира защитата правото на касационно обжалване на заинтересованата страна. Този ред не се отнася до контролното определение на тричленния състав на ВКС, потвърждаващо разпореждането на въззивния съд за връщане на касационната жалба, защото е изчерпан касационния ред за обжалване.