2011 Върховен касационен съд
Въпросът за допустимостта на гражданския иск в наказателния процес е решен с ТР № 5/2006 на ОСГК и ОСТК на ВКС. Когато е известно лицето, причинило увреждането, давностният срок за предявяване на иска за вреди от непозволено увреждане започва да тече от момента на увреждането. Пострадалите по настоящето дело са очевидци на деянието, тоест, за тях лицето, причинило деликта, е било известно още от датата на деянието: 10.08.2000 г. При това положение, срокът за предявяване на исковете за вреди е изтекъл на 10.08.2005 г. Не може да бъде споделено становището на повереника, че срокът следва да тече от момента на повдигане на обвинението. Такова разбиране влиза в противоречие с ТР № 5/2006 ОСГК и ОСТК на ВКС, според което висящият наказателен процес не е основание за спиране на погасителната давност. По настоящето дело, гражданските искове са приети от съда през 2009 г, въпреки възраженията на защитата за изтекла давност. След като ги е приел, съдът ги е отхвърлил по съображения, че е изтекла погасителната давност. Съдът е процедирал незаконосъобразно, като недопустимо е смесил понятията „допустимост” и „основателност”. Когато съдът прецени, че искът е предявен извън петгодишния давностен срок, при наличие на възражение за изтекла давност, искът е недопустим и не следва да бъде приеман. Ако искът е допустим, той може да бъде отхвърлен като неоснователен, но е правен абсурд искът да бъде отхвърлен като недопустим. По настоящето дело, въззивната инстанция е имала правомощие да поправи нарушението, като отмени присъдата в гражданската част и прекрати производството в посочената част, но не го е сторила. Това нарушение обаче може да бъде отстранено от ВКС, на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, чрез отмяна на решението в гражданската част и прекратяване на производството по заведените граждански искове. В този случай, последиците от отстраняване на нарушението пораждат ефект и спрямо гражданските ищци, които не са подали жалби, което е възможно в случаите, при които се отстранява нарушение на закона, за което ВКС има конституционно задължение да следи служебно.
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на осми юни през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН НЕДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ПЛАМЕН ПЕТКОВ
при секретаря Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова
изслуша докладваното от
съдия ИВАНОВА касационно дело № 1600 по описа за 2011 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ф. Й. И., чрез защитник, и по жалба на гражданския ищец И. Л. И., чрез повереник, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 38 от 29.03.2011 г, по ВНОХД № 18/11, с което е потвърдена присъда на Пазарджишкия окръжен съд № 71 от 7.12.10, по НОХД № 478/10.
С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 10.08.2000 г в [населено място], е направил опит умишлено да умъртви повече от едно лице: И. Л. И. и Б. Г. Л., по начин, опасен за живота на мнозина: А. Л. и Б. Л., като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, изр. 3 и т. 6, изр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 58, б. „а” и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на шест години „лишаване от свобода”, при „строг” режим, настаняване в затвор, като е оправдан по обвинението да е направил опит да умъртви Н. Я. И., да е застрашил живота на З. Иванова Л. и да е извършил деянието със средство, опасно за живота на мнозина. С присъдата са отхвърлени предявените срещу подсъдимия граждански искове обезщетения за неимуществени вреди, предявени, както следва: от И. Л. И., в размер на 65 000 лв, заедно със законните последици, от наследниците на починалата Н. Я. И.: И. Л. И., Г. И. Л., А. И. Л. и З. Иванова Б., в размер на 15 000 лв, заедно със законните последици, от Б. Г. Л., в размер на 15 000 лв, заедно със законните последици.
С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Изтъква се, че решението противоречи на чл. 339 НПК, че е опорочен доказателственият анализ, че доказателствените изводи са неправилни, че осъждането не почива на надеждна доказателствена основа, че не са събрани поискани от защитата гласни доказателства, че не са уважени възраженията срещу приемането на веществените доказателства. Сочи се, че материалният закон е приложен неправилно, че деянието не е извършено със „средство, опасно за живота на мнозина”, че деянието е съставомерно по чл. 118 НК. Твърди се, че наложеното наказание е явно несправедливо. С жалбата се иска да бъде изменено въззивното решение, като бъде намалено наложеното наказание. Алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане.
С жалбата на гражданския ищец се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, касаещо произнасянето по гражданската отговорност. Изтъква се, че неправилно е прието началото на давностния срок като момента на извършване на деянието. Според жалбоподателя, срокът следва да тече от момента на повдигане на обвинението, който е през 2007 г. С жалбата се иска да бъде отменено решението в гражданската част и да бъде уважен предявеният от жалбоподателя граждански иск.
В съдебно заседание на настоящата инстанция повереникът на гражданския ищец моли жалбата на нейния доверител да бъде уважена, а жалбата на подсъдимия да бъде отхвърлена.
Жалбоподателят граждански ищец, както и останалите граждански ищци не участват лично в касационното производство.
Защитата пледира за уважаване на подадената от подсъдимия жалба и за отхвърляне на другата жалба.
Подсъдимият не участва лично в производството.
Представителят на ВКП счита подадените жалби за неоснователни.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
ВКС намери, че не са налице основанията, релевирани с жалбата на подсъдимия.
Пловдивският апелативен съд е уважил доказателствените искания на защитата и е провел въззивно съдебно следствие. По искане на защитата веществените доказателства са предявени отново на страните и правилно е констатирано, че няма процесуална възможност да се възразява срещу тяхното приемане, тъй като те вече са приети от първата инстанция. Посочените от защитата свидетели са търсени на известните им адреси, но не са намерени и затова са заличени. Следователно, неоснователно се твърди, че въззивният съд е накърнил правото на подсъдимия да ангажира нови доказателства. На следващо място, доказателствените изводи на ПАС са изведени при спазване на чл. 14 НПК и правилата на формалната логика, тоест, вътрешното убеждение по релевантните факти не е опорочено. Съвкупно са анализирани гласните, писмени и веществени доказателства, формиращи надеждна доказателствена основа. Убедително е аргументирано на кои гласни доказателства не е дадена вяра и защо. Въззивният акт е изготвен в съответствие с чл. 339 НПК.
По изложените съображения, ВКС намери, че не е допуснато основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което липсва възможност да бъде отменен въззивният акт и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на ПАС.
При установените релевантни факти материалния закон е приложен правилно. Защитата възразява срещу квалифициращото обстоятелство „средство, опасно за живота на мнозина”, без да вземе предвид, че по това обвинение подсъдимият е оправдан / осъден е за опит за квалифицирано убийство по „начин, опасен за живота на мнозина” /. Не е налице основание за преквалификация на деянието по чл. 118 НК. Конфликтът между семейството на пострадалите и семейството на подсъдимия е възникнал на инкриминираната дата, през деня. По този повод към подсъдимия е отправено надлежно предупреждение от органите на МВР да не предприема действия за саморазправа със семейството на пострадалите. Въпреки това, късно вечерта / около 22, 30 часа / подсъдимият извършил инкриминираните действия. Следователно, липсват съставомерните признаци на чл. 118 НК, а оттам, и искането за приложение на посочената правна квалификация не може да бъде уважено.
Липсва нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е приел, че отговорността на подсъдимия следва да се реализира при хипотезата на чл. 58, б. „а” и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Продължителният срок на воденото наказателно производство е отчетен като смекчаващо отговорността обстоятелство. От друга страна, степента на обществена опасност на деянието е висока, което има своята относителна тежест при комплексната преценка на релевантните за наказателната отговорност обстоятелства. Наказанието шест години „лишаване от свобода” е съответно на смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК, тоест, се явява справедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК. Липсват предпоставки за смекчаване на наказателноправното положение на подсъдимия, поради което искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.
Неоснователна е и жалбата на гражданския ищец.
Въпросът за допустимостта на гражданския иск в наказателния процес е решен с ТР № 5/2006 на ОСГК и ОСТК на ВКС. Когато е известно лицето, причинило увреждането, давностният срок за предявяване на иска за вреди от непозволено увреждане започва да тече от момента на увреждането. Пострадалите по настоящето дело са очевидци на деянието, тоест, за тях лицето, причинило деликта, е било известно още от датата на деянието: 10.08.2000 г. При това положение, срокът за предявяване на исковете за вреди е изтекъл на 10.08.2005 г. Не може да бъде споделено становището на повереника, че срокът следва да тече от момента на повдигане на обвинението. Такова разбиране влиза в противоречие с ТР № 5/2006 ОСГК и ОСТК на ВКС, според което висящият наказателен процес не е основание за спиране на погасителната давност. По настоящето дело, гражданските искове са приети от съда през 2009 г, въпреки възраженията на защитата за изтекла давност. След като ги е приел, съдът ги е отхвърлил по съображения, че е изтекла погасителната давност. Съдът е процедирал незаконосъобразно, като недопустимо е смесил понятията „допустимост” и „основателност”. Когато съдът прецени, че искът е предявен извън петгодишния давностен срок, при наличие на възражение за изтекла давност, искът е недопустим и не следва да бъде приеман. Ако искът е допустим, той може да бъде отхвърлен като неоснователен, но е правен абсурд искът да бъде отхвърлен като недопустим. По настоящето дело, въззивната инстанция е имала правомощие да поправи нарушението, като отмени присъдата в гражданската част и прекрати производството в посочената част, но не го е сторила. Това нарушение обаче може да бъде отстранено от ВКС, на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 НПК, чрез отмяна на решението в гражданската част и прекратяване на производството по заведените граждански искове. В този случай, последиците от отстраняване на нарушението пораждат ефект и спрямо гражданските ищци, които не са подали жалби, което е възможно в случаите, при които се отстранява нарушение на закона, за което ВКС има конституционно задължение да следи служебно.
По изложените съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 5 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ решение на Пловдивски апелативен съд № 38 от 29.03.2011 г, по ВНОХД № 18/11, като го ОТМЕНЯ в гражданската част и ПРЕКРАТЯВА производството по заведените граждански искове.
ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.